85 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ

В края на септември 2019 година се простихме с Любомир Левчев! Простихме се с една от възловите фигури в културата на България от втората половина на ХХ век. Фигура, чиято творческа и жизнена биография е емблематична за характерните процеси на модернизма в националната ни култура, за копнежите и мечтите на човека, за ускорения темп на реформиращо се време, за изблика на емоциите и тяхното подчиняване на законите на разума, за мъчителния път на себепознанието и неограничения свят на мечтите, за предаността и предателството. Но, известно е, че големите поети като Любомир Левчев се обезсмъртяват в поетичните си открития, в образите си и идеите си, в багрите и играта на светлината, в сенките и полутоновете, в ритъма и вътрешната органика на стиха.

В деня преди поклонението, в УниБИТ, чиито възпитаник и почетен доктор е Любомир Левчев, по идея на проф.д.ик.н. Стоян Денчев, председател на Общото събрание на УниБИТ, преподаватели и студенти се събраха в голямата заседателна зала. Присътваха Боян Ангелов, председател на Съюза на българските писатели, Николай Дойнов, председател на Съюза на народните читалища, журналистката Валерия Велева, поетите Ива Николова и Анжела Димчева. В залата бе и поетът Владимир Левчев, синът на Любомир Левчев. Тогава, мислейки за Левчев, поставихме началото на нов разговор за мисията на поета, за обществото, за творчеството. И днес, в деня на 85-годишнината на Любомир Левчев, диалогът ни продължава – за мигическата сила на поезията, за твореца, който има дарбата да наблюдава небесните вселения, тяхната съвършена форма и взаимодействие, и да открива несъвършенствата на човешкия дух.

Изследователите на лириката на Левчев посочват, че под перото му излизат творби, заредени с обществена проблематика, както и стихотворения, издържани в стилистиката на модернизма. Първата му стихосбирка „Звездите са мои” излиза от печат през 1957 г. Тогава, споделят литературоведи, всички остават възхитени от новаторството на Левчев, от съчетанието между ежедневие и абстрактно обобщение.

В следващите си поетични книги, Левчев утвърждава основните принципи на поетиката си, които го оформят като един от водещите национални поети през втората половина на ХХ век. Както пишат негови изследователи, поетът онаследява принципи, характерни за еволюцията на националната ни поезия, които съчетава с поетични принципи, характеризиращи световните поетични дарования на ХХ век. Този синтез, пречупен през таланта на поета и съобразен с условията на динамично променяща се действителност, оформя същината на поетичното мислене и светоусещане.

Левчев, посочват литературоведи, възприема Вапцаровия принцип за конструиране на поетичния диалог. Това насища стиховете му с драматична действеност, с конфлектност и многопластовост. От друга страна, поетът се придържа към характерната Далчева поетика – в стиховете му навлиза делничния език, прозата оформя природата на поетичните внушения. На трето място, за Левчев времето и пространството притежават едни контури за вечността, а други – за смъртния човек. В този аспект, той възстановява древните културни значения за ограничеността на човешките представи и оценки, за безсмъртието, за саможертвата и т.н. И още една характеристика, Левчев използва като поетически ресурс разнообразието от елементи на авангардните течения на ХХ век - от аналитизма, експресионизма, имажинизма, революционния активизъм до естетическия херметизъм. Съчетанието се осъществява върху основата на поетичния дискурс чрез изграждането на двусъставен процес – от световната поезия към поета и от поета към световната поезия.

Ако трябва да се обобщят приносите на Левчев за развитието на българската поезия, то трябва да се подчертаят промените, които настъпват, благодарение на неговите стихове. На първо място, в центъра на поетическия му свят се издига духовното начало на интелекта, за разлика от дотогавашната българска поезия, концентрирана върху емоционалните движения и пориви. Този приоритет на интелекта води до архитектонични решения, основани върху трагични раздвоения, върху показ на индивидуализирания Аз, върху разчитане на тайните, композиращи формите с тяхното вътрешно съдържание. В същото време, при Левчев поезията не остава само на нивото на индивидуалния концепт, а се вълнува, участва активно в обществената организация. А това изкристализира в формите на самопризнание, реализирани чрез природота на метафорите. И това може да се усети в стихове като „Покриви” или в „Недовършеното стихотворение”.

В стиховете си, печатани след 90-те години на ХХ век, Левчев разработва нова посока в поетичните си откровения. В новите си стихове той се отдава в много по-голяма степен, в сравнение с други български поети, на поетичното разработване на универсални въпроси, прокарва връзките между конкретно и общо, между национално обособено и глобално. Засилва се спекпсисът, но и стремежът да бъде опазено знанието и собствения опит...

Любомир Левчев харесваше общуването с младите хора. И се опитваше да ги зареди с воля да откриват красотата и да развиват творческата си природа. И разговорът с него естествено ще продължи. В УниБИТ, ние, преподавателите и студентите, ще четем стиховете на Любомир Левчев и ще откриваме нови хоризанти пред силата на човешкия интелект и неговото творческо безсмъртно битие.

Аз, който не избягах от Помпей

Смъртта е тайнство. Страх… Но край – едва ли.
Земната люлка в пустотата ме люлей.
И чувам сферите кристалните сигнали
аз, който не избягах от Помпей.

Преди разкопките да ме разкрият
свит като ембрион, тих, вкаменен
аз просто устоях срещу стихиите.
И забравимото се вкопчи в мен.

Аз гледах как вий бягате надолу
към лодки и спасителни лъжи.
Окрали храмовете, вий се молехте
грехът на чужда памет да тежи.

Човеци. Зверове… Изчезна всичко.
Как хубав бе пустинният Помпей!
При мен останаха две-три тревички.
И слава допълзя като злодей.

Смениха Бог. Проучиха Вулкана.
Градът развратен станал е музей.
И само аз при себе си останах
аз, който не избягах от Помпей.